Със своите форми и багри те привличат погледа, създават неповторима обстановка от ранна пролет до късна есен.
А когато настъпи зимата те остават за да ни напомнят, че лятото ще дойде отново и градината пак ще потъне в зеленина.
Има много видове декоративни храсти и всеки от тях заслужава внимание.
Въпрос на вкус и умение е да се подберат някои от тях от тях и да се съчетаят помежду си и с другата растителност в градината.
Махония
Макар родината и да е Северна Америка и Източна Азия, тя се чувства добре и у нас.
Сложните й листа са ефектни, съставени от малки листенца като на див чемшир.
В началото на сезона се появяват ароматни жълти цветове, а по-късно - синьо черни плодчета.
Най-добре вирее на сянка и често се използва за почво покривно растение под дървета.
На сянка или полусянка расте като много красив вечнозелен храст, достигащ на височина 1м. Впечатлява с лъскавите си, наситено зелени листа, дълги 10-12 см.
Листата са кожести с продълговата яйцевидна форма и са бодливо назъбени по периферията.Ако зимата е много мразовита и суха, листата променят цвета си в червен и кафяв и дори могат да опадат.
Благодарение на здравия си корен и многото издънки напролет храстът се оказва невредим и отново израстват лъскавите зелени листа.
Има две махонии. Едната махония е аквифолиум(Mahonia aquifolium), а другата е махония японикум(Mahonia japonicum).Японикум е много по-красива и по-елегантна, но и много по-капризна. У нас се среща по рядко защото изисква по мек климат. Тя също е с не опадащи листа, но те са по-широки и приличат на ветрило.
Цветът им нюансира от жълто-зелено през бледозелено до наситено зелено.
На височина надминава Махония аквафолиум и достига до 2м, както и в цъфтежа и узряването.
И двете махонии са едни от най-ранобудните през пролетта в градината, само форзицията разцъфва преди тях.
Подобно на форзицията цветовете на махонията са лимоненожълти, само че са събрани в гроздовидни съцветия.
Сочните зърнести плодове са тъмносини и лепнат поради восъчното си покритие.
Започват да зреят в края на юли и през август.
Семената служат за размножаване, но трябва да се засадят още преди да са узрели напълно плодовете. Ако се закъснее с беритбата, зрелите семена трябва да се поставят във влажен пясък т.е. да се подложат на стратификация и напролет да се засеят в лехи.Плодовете на Махонията имат не само декоративна стойност, а се използват и за приготвяне на сок поради това че са богати на витамини.
Махонията с красивите си листа може да се използва за направата на венци и коледна украса. Може да послужи и за ограда от жив плет, като се използват множеството и издънки.
Трябва да се има предвид, че размножаването със семена е бавен начин, затова пък вегетативния е лесен и бърз. Страничните издънки, които тя пуска, могат да се използват като отводи, които се вкореняват, затрупани с почва. Отрязани от майчиното растения и засадени на ново място, те дават началото на нови храсти.
Стелеща се Хвойна
Тя е интересен иглолистен вечнозелен храст.
На цвят варира от светлозелено през наситено зелено до синьо-зелено.
Варира и по височина, защото градинарите са успели да получат освен полегнали форми и по-високи -средни над 50 см, и високи до един метър и повече.Зиме и лете тя ни напомня за красотите на планината.
Когато нямаме много време за поддържане и почистване на градината от бурени, а искаме тя да е свежа и чиста през целия сезон и през зимата, тогава трябва да изберем вечнозелената стелеща се хвойна (Йуниперус Сабина). Без са израства на височина (обикновено до 30-40см.) и без да е придирчива към почвите, които могат да са влажни, сухи, тежки, глинести, леки, песъчливи, та дори и заблатени, тя е отлично покривало и не позволява на плевелите да се развиват. Обича да е чисто около нея.
Стелещата се хвойна расте повече на ширина и неусетно завладява и завзема пространствата на бурените. Не изисква много и специални грижи. Само когато почвата е много суха е нужно да се полива с маркуч под храста, а не отгоре върху плоско полегналите стъбла с фините клончета по тях, които могат да прегорят от парещото слънце.
При сушави години еднократното поливане сутрин рано или вечер веднъж в месеца е достатъчно.
След поливките почвата около нея трябва да се прекопава и разрохква.
Размножава се по вегетативен начин със зелени резници, които се нарязват в края на юли и се зареждат под стъкло в торф и пясък. Много бързо пускат корени и ако се опазят от измръзване през зимата, напролет спокойно могат да се засадят в градината.
Има и по-смели любители , които набучват подготвените ресници направо в лехи с добре разрохкана и подготвена почва.Отглеждани по този начин на открито, красивите храсти освен че се вкореняват, но и се каляват за по-сурови условия.
Стелещата се хвойна е много зимо устойчива. За да се забелязва отдалеч, е много подходящо до нея да се разположи и една пирамидална хвойна, която е по-висока на ръст и подчертава чара на пълзящата хвойна.
Кисели тръни
Киселите тръни са медоносни, лековити и имат различни окраски.
Сред различните видове кисел трън - едни с опадливи листа, а други вечнозелени, най-търсен е обикновенният - берберис вулгарис (Berberis vulgaris).Той е с опадливи листа и вирее на бедни почви и слънчеви места.
На височина достига 1,5-2м. Много остри бодли обсипват клоните и представляват видоизменени листа. Клоните и листата в съчетание са изтинска зелена жива ограда на градината, която сами можем да си направим.
Поддава се на оформяне с ножици рано напролет, преди разлистване, като жив плет.Цъфти през април и май и увисналите като гроздове жълти цветове са голяма примамка за пчелите.
Рубиненочервените плодове, които зреят през септември и октомври, се запазват и през зимата.
Обикновенният кисел трън е и много лековит.
От клоните у корените се извличат важни съставки в медицината за лечение на бъбречни и стомашни заблявания.
Плодовете са богати на витамин С.
Голямото семейство киселотрънови наброява повече от 150 вида. У нас не се срещат толкова много, но искаме ли да си засадим, имаме пълната възможност на избор, дори само за това, че тези храсти се делят на вечнозелени и с опадливи листа.Вечнозелените обичат полусянка и свежи почви.
Листопадните са по-добре, ако са на припек. Виреят добре на по-бедни, дори каменисти почви, стига да не са мочурливи.
Освен полза като медоносни и лековити храсти, берберите са обичани и търсени за уюта, които внасят в градината до късна есен.
По-декоративен и също много търсен листопадеен е бербериса тунбергии (Berberis thunbergii). Произхожда от Япония и Китай.
Ръстът му е по-дребен, отколкото на обикновения и достига 1 - 1,5 м височина.
При този вид клоните не са така остро бодливи. Те са извити дълговидно и на цвят са тъмно кафяви.
Листата имат обратнояйцевидна форма и са много красиви наесен, преди да опадат, от лъскавозелени стават пурпурночервени.
Ако се нарежат от тях клонки, се превръщат в красива аранжировка към скъпи букети.
От вечнозелените берберисови храсти е много търсен Berberis Julianae.
На височина достига 2-2,5 м. Дългите му тъмнозелени листа се видоизменят през студените есенни и зимни дни в червени. Плодовете са обагрени в синьо.
Съчетанието на листата и плодовете създава топлина и уют дори и през зимата.
Берберис юлиана е много търсен, защото е мразоустойчив.
Следващият представител е пурпурният кисел трън (Berberis Atropurpureum).
Той внася много топлина и настроение през мъртвия зимен сезон.Името си моси от дребните красиви пурпурно червени листа.
Макар и да е с опадливи листа, той по-дълго ги запазва и краси до късно градината.
http://www.gradinata.bg/index.php?article=69
